Танци на смъртта

Как тежко за мъртвеца е всред нас
на страстен и на жив да се преструва!
За да достигне чинове и власт,
не бива звук от кости да се чува…

Спят живите. А той, напуснал гроба,
отива в банка, в съд, в сенат, в бюро…
Вън — бяла нощ, а вътре — черна злоба,
и дращи той с ликуващо перо.

Цял ден се труди над книжа досадни.
А свърши ли служебният живот —
той на сенатора, въртейки задник,
нашепва непристоен анекдот…

Здрачава се. И пръска кал дъждецът
по къщи, стълбове, лица, коси…
Към нови безобразия — мъртвеца
понася го със скърцане такси.

И в шумна зала с мраморни колони
мъртвецът влиза. С елегантен фрак.
Посрещат го с усмивки благосклонни
стопанка глупава, съпруг — глупак.

От скука изнурен, потраква кости.
Но музиката ще ги заглуши…
Подава той ръка на всички гости —
той трябва като жив да се държи!

С приятелка се среща. Той я гледа:
тя също мъртва е — и затова
зад светската им сдържана беседа
се чуват непресторени слова:

„Ах, тъжна моя, залата е странна.“
„Ах, тъжни мой, студена е пръстта.“
„Среднощ е.“ — „Да, но чака пак покана
за валс NN. В теб влюбена е тя…“

А там NN го търси с поглед страстен,
сърцето й вълнува се, тупти…
Върху лика й девствено-прекрасен
напразно живата любов блести…

Той шепне й пленителни за нея,
а всъщност незначителни слова.
И вижда: раменете руменеят,
на рамото му слага тя глава…

И светска злост словата му прахосват,
той шепне от неземна злост вбесен…
„Как умен е! И как е влюбен в мен!“

От странен звук слухът й е смутен:

пак кости костите докосват.



1912, Блок