Когато си свободен, си щастлив, но за да имаш свобода, трябва да бъдеш егоист, а, ако си егоист, нараняваш хората, които те обичат…
Сутрин, когато се събуждам, виждам един обикновен ден и се подготвям за него – слагам си маска-усмивка, заключвам тъмните разсъждения, прикривам умората с грим, поглеждам светлината и тръгвам. Накъде? Защо? Как позволих да изживявам обикновени дни?
Преди си мислех, че е по-малко изморително, ако имаш постоянен ритъм на живот, мислех си, че постоянното движение, постоянното незнание какво ще се случи, ме изтощават. Сега знам, че не мога да живея така, несъвместими сме с обикновения живот. Аз имам нужда от усмивката си, а тя се вмъква нежелана и непоканена, но в този „подреден” свят, няма място за нея…моята усмивка. Искам си я!
Дали…или…
Да бъдеш или да не бъдеш?
Въпросът, с който започва денят ни, въпросът, който си задаваме на всеки кръстопът, въпросът, който винаги има много отговори и правилният никога не е между тях.
Да бъдеш себе си или да сложиш маска, да бъдеш щастлив или да се забравиш не за свое благо?
Когато живеем за другите, се чувстваме добре, понеже (може би) им помагаме да минат през живота по-безболезнено. Но живеем ли за другите, няма кой да помогне на нас, претопяваме се в чуждите животи, изгубваме се и започваме да се търсим…
Когато преди време трябваше да отговоря на въпроса, аз избрах „да не бъдеш”. Избрах да не съм за себе си, да бъда за другите. Оцелях. Но ме нямаше. Дълги години не можех да се намеря, дълги години хората ме питаха, къде съм, защо ме няма. Мимоходом се наложи да отговоря на още една разновидност на въпроса – да бъда или да не бъда щастлива. И понеже много хора завиждаха на усмивката ми, на блясъка в очите, на наивността ми, реших, че, ако не показвам щастие, ще си спестя „лошите погледи”.
Раздадох си усмивките, блясъка го превърнах в сълзи, а наивността преоблякох в глупост. И какво си мислите се случи? НИЩО!!! Промяна нямаше, всички продължаваха да виждат признаци на щастие, а аз бях виновна, че съм взела грешна роля – не можело да съм нещастна.
Добре! Щом трябва, ще бъда щастлива…и пак смених маската – взех на заем малко оптимизъм, а с него бяха и необходимите ми аксесоари.
С тази маска ми е по-добре, чувствам се тук, чувствам се себе си…
„Здравейте, хей, аз се върнах, липсвахте ми!!!” … „А ти къде си била, нямаше ли те?”
Беше време да реша – да бъда или да не бъда. И ако не бъда, за кой ще бъда. А, ако бъда, кой ще нараня?
Харесвам се така – виждам синьото небе, чувам птичките, усещам вятъра, чувствам се жива, защо да си мълча? Ще бъда, ще бъда себе си, ще бъда щастлива, ще бъда усмихната, но до кога? Ако бъда себе си, трябва да съм сама, иначе няма да се имам. Ако съм сама, няма с кой да споделя.
Ами сега!?
Да бъда или не?
