Коледен подарък

Купи ми за Коледа ново сърце,
че старото вече е сдало багажа -
 не трепва, не чувства и вече не ще,
дори и на мене, две думи да каже.

 Лежи и не мръдва - същински мъртвец.
И никаква болка, и никакъв трепет...
Навярно убих го моя врабец -
от толкова чувства си го повредих.

 Купи ми за Коледа кошче с мечти -
купчинка от мохерни цветни кълбета.
Да имам с какво, когато вали,
 да кърпя и да си наплитам небето.

 Не искам големи - не са ми по ръст
джудже си останах дори във мечтите.
Мечти за човече по-малко от пръст,
което на по-невъзможни налита.

 Купи ми за Коледа още живот,
че този кроих го погрешно - не стигна.
Все мислех, че имам от него, а то...
Надникна и свърши преди да премигна.

 Купи ми за Коледа тези неща.
Нали ме попита какво да ми купиш?
Да, знам, че е трудно, но тези избрах.
Нали не очакваш да ревна за кукла?

 автор Радост Даскалова

Предизродно

Продавам се, купете ме, другари,
не искам много, някакви пари,
дори не питам нови или стари,
щом с тях ще преживея тези дни.


Продавам се, душата ми е ваша,
очаквам с радост да ми позвъни
представител на висшата ви раса
потомствено обучени крадци.


Продавам се, дори и за огризки,
отдавна се отрекох от света,
във който само хора с жълти книжки
все още вярват силно в честността.


Продавам се, купете ме, другари,
не искам вече светли бъднини,
а само да закуся със омари
веднъж поне наместо със лъжи!

Откраднато от сродна душа http://depesh.blogspot.com/

Танци на смъртта

Как тежко за мъртвеца е всред нас
на страстен и на жив да се преструва!
За да достигне чинове и власт,
не бива звук от кости да се чува…

Спят живите. А той, напуснал гроба,
отива в банка, в съд, в сенат, в бюро…
Вън — бяла нощ, а вътре — черна злоба,
и дращи той с ликуващо перо.

Цял ден се труди над книжа досадни.
А свърши ли служебният живот —
той на сенатора, въртейки задник,
нашепва непристоен анекдот…

Здрачава се. И пръска кал дъждецът
по къщи, стълбове, лица, коси…
Към нови безобразия — мъртвеца
понася го със скърцане такси.

И в шумна зала с мраморни колони
мъртвецът влиза. С елегантен фрак.
Посрещат го с усмивки благосклонни
стопанка глупава, съпруг — глупак.

От скука изнурен, потраква кости.
Но музиката ще ги заглуши…
Подава той ръка на всички гости —
той трябва като жив да се държи!

С приятелка се среща. Той я гледа:
тя също мъртва е — и затова
зад светската им сдържана беседа
се чуват непресторени слова:

„Ах, тъжна моя, залата е странна.“
„Ах, тъжни мой, студена е пръстта.“
„Среднощ е.“ — „Да, но чака пак покана
за валс NN. В теб влюбена е тя…“

А там NN го търси с поглед страстен,
сърцето й вълнува се, тупти…
Върху лика й девствено-прекрасен
напразно живата любов блести…

Той шепне й пленителни за нея,
а всъщност незначителни слова.
И вижда: раменете руменеят,
на рамото му слага тя глава…

И светска злост словата му прахосват,
той шепне от неземна злост вбесен…
„Как умен е! И как е влюбен в мен!“

От странен звук слухът й е смутен:

пак кости костите докосват.



1912, Блок

СканАрхия

"Не, не ми харесва този свят
и изобщо не съм съгласен" -
Каза ми веднъж Райчо ядосан
И отпи от бутилката с гроздова.
 - Кажи ми защо така се нервираш?
Глътни още веднъж и веднага ще ти мине.
- Няма да ми мине - крещи той,
пръска слюнка - лайнян е светът,
а свърши и тази бутилка.

Какво ли питам се аз учуден
Прави Райчо така ядосан?
Малки хора в малка държава.
В огромна Вселена така величава.

Сканархия - засега сме само двамина:
В България
 - 2000-та година.

 -Не, не, не ме гледай така!
Приятелю, и ти си виновен -
Сочи ми Райчо с пръст сякаш съм враг
И надигна пак бутилката с гроздова.
 -Не се нервирай бе, Райчо Георгиев,
света няма да оправиш,
пий, ако ще пиеш.
-Нищо и никой няма да оправям,
не ми го натяквай!
Живея, защото родил съм се,
Няма друг начин.
Не съм доволен от подредбата
На този свят
И не мисля да се подчинявам -
Войнствено изпъчи гърди Райчо
И довърши бутилката с гроздова.
 - Кажи ми, дон Кихоте,
С какво точно се бориш?
Има ли смисъл
Или само си спориш?
 - Има смисъл, не знам какъв е,
но ще го открия.
В гърдите ми все още
Сърце юнашко бие.

Колко струва щастието?

- Колко струва щастието, старче?
- Безсънни нощи, чедо, над детското креватче;
умение да се погребваш и пак да се родиш;
търпение, когато почти ще се взривиш;
пречупената гордост, признатите лъжи;
изпросената помощ, когато ти тежи;
научени уроци в сълзи, вина и страх;
и не един признат или изкупен грях;
и дадената прошка, когато още ни боли;
и мъдрото смирение, когато сме сами!
На тебе думам, чедо, но ти на други разкажи за истинското щастие, платено не с пари - с любов и будни нощи над детското креватче, когато собствената ти душа като кърмаче плаче!

ПП: Ако знаеха какво ми коства да съм "щастлива", нямаше така да ми завиждат...