Ще ти разкажа за едно момиче.
Тя, приказката, не е най-щастлива.
Но вече знам – повярвай ми, така е,
че и в тъгата зрънце смисъл има.

Момичето е леко остаряло,
жена да я наричам – не прилича.

Защото ако никой не я гледа,
тя още с облаците тича.

В дъжда чадъра не отваря.
В снега пък ръкавиците презира.
Ще се усмихне мило на клошаря.
И в мокрите врабчета ще се взира.

Понякога е страшно уморена.
От себе си най-вече. И от всичко.
Така и не успя да стане зряла…
Да бъде зряла й е непривично.

Житейските уроци не научи.
Но може да ти рецитира Шели.
Ще те залее винаги с въпроси,
кахърите й не са бели.

И с нея ще си винаги на изпит –
тя лицемерието не прощава.
Един талант си има и го носи.
Да се раздава. И да се раздава…

Ако я срещнеш някога, кажи й,
че облаците са безкрайно важни.
Или не казвай нищо – прегърни я.
Голяма работа, че от дъжда е влажна.

Катерина Хапсали