Можем да продължаваме така без отдих и безспир, докато съвсем се изгубим пред това чудо, не по-малко изумително с малките си размери, отколкото другото със своята необхватност; кой не би се удивил наистина, че нашето тяло, незабележимо във вселената, е истински колос, цял свят, едва ли не всичко в сравнение с нищото, непостижимо за мисълта ни.
Ако се замислим така над себе си, ще се ужасим; и представяйки си, че тялото, дадено ни от природата, е между тези две бездни и виси на границата на безкрайното и нищото, ще се изпълним с трепет пред тия чудеса; мисля си също, че любопитството ще отстъпи място на възхищение и ще бъдем по-склонни да ги съзерцаваме безмълвно, отколкото да ги изследваме самонадеяно.
Защото какво е човек във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, среднина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности, целта на явлението и техните първоначала са за него непреодолимо скрити в непроницаем мрак; за него са еднакво недостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.
Какво му остава да направи? Той улавя само видимите страни на явленията, без да се надява да узнае когато и да било началото, нито края им. Всичко е възникнало от небитието и е устремено към безкрая. Кой ще проследи смайващия му път? Това чудо е понятно само за неговия творец. Никому другиго.
Блез Паскал, 1978
Няма коментари:
Публикуване на коментар