Когато преди години гледах начумерените лица на хората, вътрешно им се сърдех, че не намират сили в себе си, за да открият нещо положително в живота си и да се усмихнат.
Чудя се, аз ли съм се променила или животът ме смачка? Има дни, в които съм толкова ядосана на света, че пеенето на птичките ми звучи като крясъци, а поздравът "добро утро" го приемам като лично заяждане. Все по-често се опитвам да открия усмивката вътре в мен, но няма и помен от нея, затрила се нейде по житейския ми път.
Преди години имах подобен проблем, но тогава успях да се възползвам от вроденото ни лицемерие. В един момент ролята, която играех, просто ме обсеби и отново бях онази усмихнатата, която всички познаваха и търсеха. Друг е въпросът дали "онази" е "тази".
Същинският проблем е, че сега дори на мен ми омръзна целият свят да ми е дразнител (трудно се живее така)...
Няма коментари:
Публикуване на коментар